сряда, 31 декември 2008 г.
неделя, 21 декември 2008 г.
969- Сбогом, Дани! - от Оминаеши
-----------
Едва ли съм разказвала много за моето куче, Дани, но днес мисля да разкажа и някак си да си взема сбогом с нея.
Дани беше моето куче. Беше черна помиярка с близки ризеншнауцерски корени защото... ами отдалече приличаше на ризеншнауцер- същата пършива твърда правя козина, брада, смешни уши, "шпорички" от стърчащи косми по лапите...
Дани имаше слънчев лешников поглед и всеки път като ме погледнеше сякаш ми казваше "обичам те като прясно одран агнешки скалп!" Умееше да се смее и знам, че всеки който е имал куче някога, знае точно за какво говоря:)
Тя се появи в средата на една зима. Бях някъде... ами не много голяма. Може би на 14 или 15. Въпросната зима беше ужасно студена, нямахме куче и хоп- Дани се появи. "Появи" не е точната дума. Доведе я съседката Дани, която е с ТЕЛК 2 или 3 степен (демек бая я пере сачмата) и просто, за да не я оставим на тази ненормална жена(която като си получи болничната пенсия купува на котката си вафла!!!(колко подходящо за котка)) й казахме, че ние ще я осиновим и, естесвено я кръстихме Дани.
Съдедката, баба Иванка (която ми беше като моя си истинска кръвна баба(преди да почине)) се зарадва, защото с нея правехме така- взимахме едно куче и го гледахме общо. Оставяхме дупка в оградата, колкото да се мушне общото куче и уикендите, когато ние си бяхме на вилата, кучето идваше при нас, а през останалото време стоеше у Баба Иванка. Добре де, ама майка ми се извъди голям ландшафтен каприз, насади едни азалии, едни рододендрони, кипариси, мушката, магнолии, плачещи върби и кедри (страшна работа дет се казва) иии каза "куче? в двора? НЕ!" и се принудихме да запушим дупката и да ремонтираме един стар кокошарник на улицата с огрооомен двор, за да има къде да живее Дани. Настанихме я как да е, занесох й кашони, дърва, стари пуловери и одеала, купа за храна и всичко останало и Дани получи страшна кучешка колиба. Толкова хубава, че една пролет ни изненада с 8 кученца, които съседите от селото разграбиха, оставяйки само едно (Цецко, за когото съм разказвала и преди). Та така Дани стана моето куче.
Беше страшно мила. Винаги, когато ме видеше, се напишкваше от радост и въпреки че когато дойде при нас беше поне на 5 години, започваше да скача, да лае по другите кучета, да тича бясно напред-назад, да гони селските котки и сякаш казваше "Хей, малката ми стопанка е тук! Къш от пътя й!" Аз пък, за сметка на това й купувах нашийници срещу бълхи и кърлежи, пудри, шампоани и лятото не пропусках случай да я изпъпя (за което тя ми се сърдеше после поне един следобед), чешех я, решех я, грижех се за нея като за принцеса и често й го казвах.
Когато ходех в планината на разходка взимах една раница, в която мушках попне 3 литра вода и изрязаното дъно на една поне 5 литрова туба от мин. вода, за да мога да й сипвам, когато обжаднее, защото през лятото повечето планински изводи пресъхваха. Когато карах с колелото през ужасяващите трънаци, Дани пак беше с мен- за себе си носех кутия бисквити "Сюрприз", а за нея нещо солено и когато достигнехме билото на отсрещщния хълм (имаше един дъб, под който често имаше овчари) та под дъба сядах на младата току-що поникнала пролетна трева, сипвах вода на двете, вадех бисквитите, изчаквах щурците да се успокоят след моето нахлуване на тяхна територия и гледах вилата на родителите ми, която се намира на отсрещния хълм. След това... Ами след това правехме най-безумния бесен динамичен ненормален и опасен даунхил надолу по козите пътеки... Беше прекрасно. Трудно ми е да си спомня за всички тези красиви моменти, без очите ми да се пълнят със сълзи. И не мога да си представя, че никога повече няма да извикам "Дани, НЕ!" Докато тя се опитва да ме олиже цялата със слизането от колата. Никога няма да мога да я почистя отново от магарешките тръни, които така старателно полепваха по козината й. Никога няма да мога да я среша с ужасния зелен гребен от селската аптека, от който се наелектризираше като таралеж и ме хващаше ток.
Сещам се как роди Цецко. Как се гонеха. Как го учеше. Как си играеха, как Цецко умираше от ревност, когато си помислех да погаля Дани. Как Дани беше вече стара и вече не идваше на лудите преходи с колелото. Изпращаше но до края на улицата и гледаше как се спускам към реката надолу, за да мога да я премина с колелото на гръб и да се изкача по отсрешшния хълм. После ни чашаше и някак ни чуваше от далече и когато стигнех до средата на улицата ни посрещаше и Цецко отново го обземаше дива ревност, нищо, че бе прекарал насаме с мен 3 часа...
Спомням си как научих Дани, че получава кренвирш след свсяко ходене до магазина с мен и как си го изискваше. Как принудих и майка ми и всички да й купуват, защото тя просто нападаше торбата... Как след почти шестмесечно не стъпване на вилата отидох, свирнах й нейната си свирка и тя пристигна с 300.
Спомням си как шибаните съседи хвърлиха отровена храна и убиха едната от двете ми котки и Цецко. Как аз, Дани и оцелялата котка стояхме на бордюра пред къщи и плакахме.
Сещам се как й бях измислила хиляди имена (когато обичам някого винаги намирам специално обръщение, което е много, много лично и специално и е специално за този човек и това е моя малък начин да кажа "обичам те) й й казвах Данюша-Катюша, Донатела, Журданке, Черничка, Маслинка, Йорданка-Калпазанка и всякакви други. Лудата съседка Дани й беше измислила стихче "Дани, катран да та фани" (нали знаете как говорят из пловдивските села)...
Последно видях Дани миналата седмица. Бях отишкла на вилата със сестра ми и Митенце. С Митенце излязохме на улицата отпред и в сянката на колата спеше Дани. Веднага скочи, Мите започна да я прегръща и целува, тя го олизваше целия, радваше се и на мен и ми се смееше и пак с онзи поглед казваше "Ей, Крис, обичам те като прясно одран агнепшки скалп", а след това започваше да скача по мен и да си играе. Поиграх си с нея. Гоних я из улицата, после тя- мен. После си направихме кратка разходка и после видях как Митенце си напъхва ръцете в устата и хукнах да го мия. Нагушках Дани й пак й казах "Ей, принцесо! Ти си най-хубавото куче на света. Истински приятел!"
После, после си тръгнах пак по нощите, колата, детето...
Тази седмица бях на вилата, за да празнувам Великден (нали съм католичка) и майка ми ми каза, че миналата събота, след като съм си тръгнала, Дани поседяла с нея и баща порадвала им се и преди вечеря... Ами изчезнала. Тръгнала си. Кучетата правят така, когато знаят, че ще умрат. И знам, че направих последните години от живота й наистина хубави. Че я обичах. Че й бях вярна. Играех си с нея доста след като предсанах да си играя с когото и да е. Но просто ми е мъчно. Даже да знам, че е изживяла живота си. Просто ми е мъчно. Но се радвам, че си казахме "Сбогом" по нашия си начин. За последно направи онова с котките, кучетата, магаретата и всички други селски гаднини, за да каже пак "Моята малка господарка е тук, махайте се от нашия път, защото ние сме много важни!"
И пак ми стана едно такова...хубаво. Радостно. Поглеждах я и си мислех "Моето куче", е мислех си и "как ужасно мирише... има нужда от баня... лятото... лятото пак на плочките, със зеления гребен и кофите топла вода..."
Моето куче. Най-хубавото куче. Черната принцеса.
P.S.Сега се сещам как с Цецко зиядоха 2 от пуйките на съседите и се появиха целите в пух, когато старателно обяснявах, че нашите кучета ядат сао кучешка храна и съседите са се объркали и как после трябваше да и платим и ядоха здрав пердах:)
Сомням си й как им купих за рождения им ден (определих го ан 11 април, когато беше роден Цецко и понеже Дани си нямаше рожден ден до този момент условни определих че тогава ще празнуваме) страшни емайлирани паници за храна и вода и тенис топки за игра и всякакви кучешки глупости и как ядохме филии с пастет на улицата пред къщата и как цигганите-лкалайджии им ги откраднаха за старо желязо и им се карах, че не си пазят нещата...
Едва ли съм разказвала много за моето куче, Дани, но днес мисля да разкажа и някак си да си взема сбогом с нея.
Дани беше моето куче. Беше черна помиярка с близки ризеншнауцерски корени защото... ами отдалече приличаше на ризеншнауцер- същата пършива твърда правя козина, брада, смешни уши, "шпорички" от стърчащи косми по лапите...
Дани имаше слънчев лешников поглед и всеки път като ме погледнеше сякаш ми казваше "обичам те като прясно одран агнешки скалп!" Умееше да се смее и знам, че всеки който е имал куче някога, знае точно за какво говоря:)
Тя се появи в средата на една зима. Бях някъде... ами не много голяма. Може би на 14 или 15. Въпросната зима беше ужасно студена, нямахме куче и хоп- Дани се появи. "Появи" не е точната дума. Доведе я съседката Дани, която е с ТЕЛК 2 или 3 степен (демек бая я пере сачмата) и просто, за да не я оставим на тази ненормална жена(която като си получи болничната пенсия купува на котката си вафла!!!(колко подходящо за котка)) й казахме, че ние ще я осиновим и, естесвено я кръстихме Дани.
Съдедката, баба Иванка (която ми беше като моя си истинска кръвна баба(преди да почине)) се зарадва, защото с нея правехме така- взимахме едно куче и го гледахме общо. Оставяхме дупка в оградата, колкото да се мушне общото куче и уикендите, когато ние си бяхме на вилата, кучето идваше при нас, а през останалото време стоеше у Баба Иванка. Добре де, ама майка ми се извъди голям ландшафтен каприз, насади едни азалии, едни рододендрони, кипариси, мушката, магнолии, плачещи върби и кедри (страшна работа дет се казва) иии каза "куче? в двора? НЕ!" и се принудихме да запушим дупката и да ремонтираме един стар кокошарник на улицата с огрооомен двор, за да има къде да живее Дани. Настанихме я как да е, занесох й кашони, дърва, стари пуловери и одеала, купа за храна и всичко останало и Дани получи страшна кучешка колиба. Толкова хубава, че една пролет ни изненада с 8 кученца, които съседите от селото разграбиха, оставяйки само едно (Цецко, за когото съм разказвала и преди). Та така Дани стана моето куче.
Беше страшно мила. Винаги, когато ме видеше, се напишкваше от радост и въпреки че когато дойде при нас беше поне на 5 години, започваше да скача, да лае по другите кучета, да тича бясно напред-назад, да гони селските котки и сякаш казваше "Хей, малката ми стопанка е тук! Къш от пътя й!" Аз пък, за сметка на това й купувах нашийници срещу бълхи и кърлежи, пудри, шампоани и лятото не пропусках случай да я изпъпя (за което тя ми се сърдеше после поне един следобед), чешех я, решех я, грижех се за нея като за принцеса и често й го казвах.
Когато ходех в планината на разходка взимах една раница, в която мушках попне 3 литра вода и изрязаното дъно на една поне 5 литрова туба от мин. вода, за да мога да й сипвам, когато обжаднее, защото през лятото повечето планински изводи пресъхваха. Когато карах с колелото през ужасяващите трънаци, Дани пак беше с мен- за себе си носех кутия бисквити "Сюрприз", а за нея нещо солено и когато достигнехме билото на отсрещщния хълм (имаше един дъб, под който често имаше овчари) та под дъба сядах на младата току-що поникнала пролетна трева, сипвах вода на двете, вадех бисквитите, изчаквах щурците да се успокоят след моето нахлуване на тяхна територия и гледах вилата на родителите ми, която се намира на отсрещния хълм. След това... Ами след това правехме най-безумния бесен динамичен ненормален и опасен даунхил надолу по козите пътеки... Беше прекрасно. Трудно ми е да си спомня за всички тези красиви моменти, без очите ми да се пълнят със сълзи. И не мога да си представя, че никога повече няма да извикам "Дани, НЕ!" Докато тя се опитва да ме олиже цялата със слизането от колата. Никога няма да мога да я почистя отново от магарешките тръни, които така старателно полепваха по козината й. Никога няма да мога да я среша с ужасния зелен гребен от селската аптека, от който се наелектризираше като таралеж и ме хващаше ток.
Сещам се как роди Цецко. Как се гонеха. Как го учеше. Как си играеха, как Цецко умираше от ревност, когато си помислех да погаля Дани. Как Дани беше вече стара и вече не идваше на лудите преходи с колелото. Изпращаше но до края на улицата и гледаше как се спускам към реката надолу, за да мога да я премина с колелото на гръб и да се изкача по отсрешшния хълм. После ни чашаше и някак ни чуваше от далече и когато стигнех до средата на улицата ни посрещаше и Цецко отново го обземаше дива ревност, нищо, че бе прекарал насаме с мен 3 часа...
Спомням си как научих Дани, че получава кренвирш след свсяко ходене до магазина с мен и как си го изискваше. Как принудих и майка ми и всички да й купуват, защото тя просто нападаше торбата... Как след почти шестмесечно не стъпване на вилата отидох, свирнах й нейната си свирка и тя пристигна с 300.
Спомням си как шибаните съседи хвърлиха отровена храна и убиха едната от двете ми котки и Цецко. Как аз, Дани и оцелялата котка стояхме на бордюра пред къщи и плакахме.
Сещам се как й бях измислила хиляди имена (когато обичам някого винаги намирам специално обръщение, което е много, много лично и специално и е специално за този човек и това е моя малък начин да кажа "обичам те) й й казвах Данюша-Катюша, Донатела, Журданке, Черничка, Маслинка, Йорданка-Калпазанка и всякакви други. Лудата съседка Дани й беше измислила стихче "Дани, катран да та фани" (нали знаете как говорят из пловдивските села)...
Последно видях Дани миналата седмица. Бях отишкла на вилата със сестра ми и Митенце. С Митенце излязохме на улицата отпред и в сянката на колата спеше Дани. Веднага скочи, Мите започна да я прегръща и целува, тя го олизваше целия, радваше се и на мен и ми се смееше и пак с онзи поглед казваше "Ей, Крис, обичам те като прясно одран агнепшки скалп", а след това започваше да скача по мен и да си играе. Поиграх си с нея. Гоних я из улицата, после тя- мен. После си направихме кратка разходка и после видях как Митенце си напъхва ръцете в устата и хукнах да го мия. Нагушках Дани й пак й казах "Ей, принцесо! Ти си най-хубавото куче на света. Истински приятел!"
После, после си тръгнах пак по нощите, колата, детето...
Тази седмица бях на вилата, за да празнувам Великден (нали съм католичка) и майка ми ми каза, че миналата събота, след като съм си тръгнала, Дани поседяла с нея и баща порадвала им се и преди вечеря... Ами изчезнала. Тръгнала си. Кучетата правят така, когато знаят, че ще умрат. И знам, че направих последните години от живота й наистина хубави. Че я обичах. Че й бях вярна. Играех си с нея доста след като предсанах да си играя с когото и да е. Но просто ми е мъчно. Даже да знам, че е изживяла живота си. Просто ми е мъчно. Но се радвам, че си казахме "Сбогом" по нашия си начин. За последно направи онова с котките, кучетата, магаретата и всички други селски гаднини, за да каже пак "Моята малка господарка е тук, махайте се от нашия път, защото ние сме много важни!"
И пак ми стана едно такова...хубаво. Радостно. Поглеждах я и си мислех "Моето куче", е мислех си и "как ужасно мирише... има нужда от баня... лятото... лятото пак на плочките, със зеления гребен и кофите топла вода..."
Моето куче. Най-хубавото куче. Черната принцеса.
P.S.Сега се сещам как с Цецко зиядоха 2 от пуйките на съседите и се появиха целите в пух, когато старателно обяснявах, че нашите кучета ядат сао кучешка храна и съседите са се объркали и как после трябваше да и платим и ядоха здрав пердах:)
Сомням си й как им купих за рождения им ден (определих го ан 11 април, когато беше роден Цецко и понеже Дани си нямаше рожден ден до този момент условни определих че тогава ще празнуваме) страшни емайлирани паници за храна и вода и тенис топки за игра и всякакви кучешки глупости и как ядохме филии с пастет на улицата пред къщата и как цигганите-лкалайджии им ги откраднаха за старо желязо и им се карах, че не си пазят нещата...
вторник, 9 декември 2008 г.
Думите на Тери Пратчет
Всяка гравирана страница беше завършена и единствена по рода си. Но ако вземеш оловните буквички, с които си подредил словата на някой бог, и ги използваш за набор на готварска книга, какво ще стане с божествената мъдрост? А какво би сполетяло рецептата за телешко варено? Ами ако първо напечаташ книга със заклинания, а после със същите букви - навигационен справочник?... Това пътешествие би могло да завърши КЪДЕ ЛИ НЕ.
неделя, 7 декември 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)