G.Gospodinov
Началото е
неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости.
И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука,
достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека
розова светлина, и винаги да ни съблазнява.
Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време.
Неговата жестокост е в предстоящото. Къде се губи тази любов след време? Защо цял живот после искаме
да ни обичат така, както са ни обичали като деца, без причина, поради едничкия факт, че съществуваме.
Понякога изпитвам странно желание да обикалям вечер из улиците и да надничам през прозорците на първите етажи.
През кухненските прозорци, зад които живеят нормални семейства.
За мен самия има нещо по-страшно от края - край.
Ужасявам се, като си помисля, че свършекът е невъзможен. В това има повече апокалипсис,
отколкото в приказките за апокалипсиса. Край няма .
След всичко, което се случи през тази година в живота ми, трябваше земята да се сцепи,
небето да се продъни, или поне да се увеличи озоновата дупка. Нищо такова не стана. Дори аз съм жив.
Е, съседите ме гледат странно, но те не ме интересуват. Мога изобщо да не излизам от къщи.
А мога да си взема тетрадката и стола и никога да не се върна. Трябва да потърся някакъв край.
Как беше... Да освободя тази муха в черепа си. Една дупчица
